В живота си всеки се е сблъсквал със случайни събития. Тяхното натрупване в една и съща посока не всякога може да бъде обяснено рационално. Оставаме с впечатление, че като светофари „на червено”, съдбата ги поставя на пътя ни за предупреждение. В книгата си „Знаци, предшестващи събитията” /Монтевидео, 1998/ Борис Христов, признат астролог и ясновидец в Латинска Америка и САЩ, засяга, между другото, и две теми: за т.нар. „хора, носещи лош късмет” и за проклятия, обгръщащи в тайнственост места и дейности. И едните, и другите извикват у мнозина суеверен страх. Изненадващо е колко поговорки, изрази и ритуали е създал човек за предпазване от зли сили. Не винаги тези суеверия, обект на присмех от „всезнаещите”, са просто „бабини деветини”. В доста от тях езотериката вижда натрупан хилядолетен опит и причинност, обяснима само чрез нейните представи.

Наричат ги „черните вдовици” – жени, погребали по няколко съпрузи. В Третия свят на тези нещастнички гледат с подозрение, лепват им вещерски наклонности. Твърде спорно… Даже един силно отровен женски паяк, изяждащ мъжкия след брачната нощ, е кръстен „Черната вдовица”. Всред познатите ни фигури се сочат Жаклин Бувие, по мъж Кенеди, после
Онасис.

В обкръжението на крал Виктор Емануил ІІ имало маркиз, чието присъствие винаги било съпътствано с инциденти или объркване. Разказват, че канделабрите угасвали, а конете полудявали и отхвърляли юздите при поява на маркиза. Кралят побледнявал, щом го съзирал да влиза в банкетната зала и, макар високо просветен, споделял простонародното вярване в „лоши очи”. За да се отърве от него, го изпратил на дипломатическа служба в Цариград и никога не му позволил да се върне.

В Испания се говорело, че държавният глава от предпоследния монархичен период носел „лош късмет”. При посещението му (1923 г.) във Ватикана той останал изненадан от хладното посрещане. А до италианците стигнала мрачната му слава. Като потвърждение, при стъпване на краля на гарата късо съединение потопило Рим в тъмнина. На следващата сутрин, както си му е редът, пресата публикувала портрета на испанския гост; масово задрънчали ключове – твърде суеверни, италианците докосвали желязо за защита от уроки. Пак за противодействие на злото към образа във вестниците се насочили хиляди допрени показалец и кутре.

Най-споменаваният в близката история „носител на лоша поличба” е композиторът Жак Офенбах. Случайностите около него затвърдили слуховете. Френският критик Теофил Готие оставял в статиите си празно място за изписване името на Офенбах и карал дъщеря си да го попълва. И как човек да не се поддаде на мистерията? Балерината Ема Ливри умряла от изгаряне в операта при представление на балета „Пеперудата” по музика на Офенбах. По време на генералната репетиция на друга негова творба от задушаване вследствие газова експлозия починала още една изпълнителка. Върхът на несполуките настъпил на 8 декември 1881 г. - при посмъртно представление на последното произведение на Офенбах – „Хофманови приказки” – силен пожар изпепелил виенската театрална сграда. След толкова нещастия, отдавани все на лошото излъчване на Офенбах, четвърт век никой виенски импресарио не се решил да го включи в програмите си. Колкото и да е за невярване, преди пълното опожаряване на най-голямата сцена в Монтевидео там вървяла операта „Хофманови приказки”.

Даже и при очевидна безсмисленост на етикета „носещ /а/ лош късмет” хората не преставали да таят страх. Ето пример. В началото на 20-ти век песента „Рамона” заляла целия свят и се превърнала в хит. Един ден плъзнала мълва, че тя сее нещастие и то, защото по време на І-та Световна война голяма част от войниците, които загинали по бойните полета, я пеели. Разбрало се, че и оркестърът на „Титаник” я изпълнявал в момента на корабокрушението. Изведнъж музикантите изключили „Рамона” от репертоара си. Наследниците на композитора така и не взели полагаемите им се пари от авторско право.

И досега се говори за „проклятието на мумиите”. Въпреки несъмнените успехи на съвременната наука при изясняване радиационния фон в пирамидите, загадката продължава. Езотериците изтъкват изписаното върху папирус предупреждение за отмъщение на боговете спрямо дръзналите да отворят и разграбят гробниците, предупреждение известно като „духът на мъртвите”. Английските археолози го пренебрегнали. На 5 ноември 1922 г. Лорд Карнавон и Хауард Картър откриват гробницата на Тутанкамон и наемат египетски работници за разкопките. В универсален мащаб ноември е месец за почит към починалите и всяко обезпокояване на останките им се счита за светотатство. Още в началото на работата силна треска покосила арабина, който пръв допрял ръка до печатите и ги разчупил. Като достигнали до втората порта, прочели: „Всички, които се докоснат до гробница на фараон, ще ги сполети смърт”. Учените влезли в погребалната камера 5 х 3,70, където се съхранявала мумията. На другия ден лорд Карнавон се прибрал в Кайро, тъй като се почувствал изведнъж зле. Повален от непозната болест, той останал там, докато дойде Картър, комуто доверил, че има предчувствие за смърт. Пристигналата с кораб съпруга на лорда го заварила в безсъзнание; на следващия ден той починал. Картър, типичен английски скептик, продължил, без да обръща внимание на „червените лампички”. Пак през ноември идната година със скрипец вдигнали капака на саркофага и открили мумията на царя в ковчег от чисто злато, отрупана със съкровища. Картър моментално получил световъртеж, който траял няколко седмици. Междувременно внезапно починал американският милионер Гоулд, два дни след като разгледал гробницата. Египетският шейх Али Фахми също платил с живота си – изстрел пронизал тила му. Застигнат от непроявено до тогава страдание, го последвал и секретарят му. Следващият бил сър Арчибалд Рейд, занимавал се с обследване на мумията чрез рентгенови лъчи. После – френският професор Лафльор, г-жа Евелин Уайт, геолозите Бенедит и Касанова. При неизяснени обстоятелства починали още 17 души, между тях журналисти и работници, всички съпричастни към разкриване на гробници. В 1929 г. от иначе невинно ухапване на комар си отишла и лейди Карнавон, която продължила работите на съпруга си. Тъжната процесия завършва проф. Брийстед от Чикагския университет – диагноза „отравяне на кръвта”. Единствено жив до 1939 г. останал Картър.

„Проклятието на мумиите” има свое тълкувание от гледна точка на свръхестественото. Както физическият, така и духовният свят се подчиняват на закони – космическите. Ние живеем сред подреденост и сме част от нея. Основен космически закон е този за причината и следствието /Закон на кармата/. Отразен в многовековния житейски опит, той може да се изрази и така: „Каквото повикало, такова се обадило”. Ако сеем злоба и омраза, ще получим злоба и омраза. Ние, хората, научаваме правилното божествено-духовно поведение само, когато по-късно изпитаме същото, което сме причинили на други живи същества. Всяка душа ще се сблъсква с един и същ проблем толкова дълго, колкото е необходимо да го реши. Всяка мисъл, всяко чувство и действие се връщат към нас като бумеранг. В енергийното поле /аурата/ ясновидецът вижда кармата, т.е., живото човешко минало. Той не провижда задължително бъдещето, а по интуитивен път може да предположи последствията. И те се сбъдват, ако човек не промени някои свои постъпки. Рано или късно, се убеждаваме, че съществува висше предопределение – наричаме го съдба. Тя ни изпраща знаци и трябва да се научим да ги разчитаме.

Източник: „Психо”